Устойчивостта на микропластмасата в околната среда се очертава като едно от най-критичните екологични предизвикателства на съвременната епоха. Въпреки че общественото внимание често се съсредоточава върху-пластмасови отпадъци в голям мащаб, систематичен преглед на скорошна академична литература разкрива, че отделянето на микропластмаси от полипропиленови (PP) капачки е значителен, но често пренебрегван, фактор за глобалното замърсяване с микропластмаси. Полипропиленът е индустриален стандарт за капачки за напитки поради отличната си устойчивост на умора и уплътнителни свойства. Въпреки това, самите механични действия, които правят тези капачки функционални-усукване, отваряне и затваряне-са същите сили, които допринасят за генерирането на микроскопични пластмасови фрагменти.
Механизмът на разграждане на тези капачки се задвижва основно от комбинация от механична абразия и атмосферни влияния на околната среда. Когато потребител развие капачката, триенето между вътрешните резби на капачката и гърлото на бутилката или картонената кутия създава микроскопично износване. По време на жизнения цикъл на продукта това повтарящо се механично напрежение отрязва малки полимерни фрагменти. Този процес значително се влошава от фото-окислителното разграждане. Когато полипропиленовите капачки са изложени на ултравиолетово (UV) лъчение-по време на изхвърляне на отпадъци на открито или докато плават на повърхността на океана-полимерните вериги се разкъсват, правейки материала крехък. Проучвания, използващи инфрачервена спектроскопия с преобразуване на Фурие (FTIR), потвърдиха, че UV-състарените полипропиленови капачки отделят значително по-голям обем микропластмаса при механичен стрес в сравнение с не-състарените им аналози.
Освен това, самият процес на рециклиране действа като нежелан катализатор за отделяне на микропластмаса. По време на промишленото рециклиране на картонени опаковки и бутилки за напитки, капачките се подлагат на интензивно горещо измиване и разделяне чрез-триене. Тази агресивна механична обработка смила капачките, освобождавайки суспензия от микропластмасови частици, които могат да бъдат достатъчно малки, за да заобиколят системите за филтриране на отпадъчни води. Изчерпателен анализ показва, че размерът на тези отделени частици варира, но значителна част попада в диапазона под-20 микрона, което ги прави особено трудни за откриване и отстраняване от околната среда. Решаването на този проблем изисква двоен подход: разработване на по-устойчиви на износване РР формули, които поддържат пластичност дори след излагане на UV лъчи, и инженерни дизайни на нишки, които минимизират повърхностното триене по време на употреба.
